В жегите не всички имаме климатик, басейн или къща на морето... Но пък си имаме таратор!
Тази студена супа не само ни спасява от горещините, но и е нещо като балкански феномен – почти всяка държава в региона (и не само) има своя версия на любимата българска класика.
От Средновековието с любов (и кисело мляко)
Първите писмени сведения за таратора идват още от 16-17 век, когато пътешественици с недоверие, но и леко завистливо, описвали как местните по нашите земи си правят лятна студена супа. Името "таратор" има персийски корени, а рецептата – дълга международна биография.
Не само ние!
В различните кътчета на света тази супа се подвизава под други имена, с местни вариации:
- Турция – джаджик
- Гърция – дзадзики (ама като дип, не като супа)
- Иран – маст о хяр
- Полша – хлодник (но с цвекло)
И това е само началото. Разходете се из кулинарната география и ще видите таратор с авокадо в Аржентина, с жито в Сирия, с маруля в Италия или с пъдпъдъчи яйца в Древен Вавилон. Да, правилно прочетохте – пъдпъдъчи яйца!
Легендата за таратора в България
Още в началото на 20-и век „таратор“ означавал не това, което сега си представяме. Тогава това е била студена вода с оцет, чесън, орехи и краставици – без грам мляко. Познат като "жетварски таратор", защото се е приготвял масово по време на жътва. В Пазарджишко все още се пази тази традиция. Съвременната версия с кисело мляко и копър се появява за първи път в печатна рецепта чак през 1956 година – и то със задължителните орехи, чесън и… лед! Ако се чудите защо някъде тараторът идва с маруля, морков или дори коприва – това не е гаф на готвача, а местен вкус. В Пирдоп, например, го правят само с вода и оцет и си топят хляб в него – нищо гурме, но 100% автентично.
Днес тараторът е не просто супа – той е култ. Слагаме лед, сервираме го във винени чаши, поръсваме с орехи и дори го поливаме с няколко капки зехтин.
