Да умееш да рисуваш с думите не е просто талант. Това е дар. И не всеки е достоен за него. Един от гениалните разказвачи и сатирици в българската литература, е именно Елин Пелин, роден на 18 юли 1877 година. За него може да се прочете много - хубаво са го описвали критиците през годините. Но това, което всеки за себе си трябва да направи, е да усети късия му разказ отвътре - да отвори душата си за българското и да я стопли с него.
"Съдбата е такава – за едни майка, за други мащеха..."
“Цвето, Цвето, чакай. Една дума искам само да ти кажа. Само една дума. Прошка не ща… Само това искам да ти кажа, че животът без любов нищо не е. Лула тютюн не струва.”
“Най-силна е онази любов, която може да проявява слабости.”
"Живеем като червеите в дървото, всеки гризе и си прави път според силите си."
"Най-хубаво е да не казваш нищо излишно. Важното е да знаеш какво да кажеш, да имаш златна мярка."
"Ако го нямаше злото, никой нямаше да знае що е добро."
"Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек."
"Ако в България се роди гений, то това ще бъде геният на завистта."
"То целият свят е болен, синко... Едни от това, други от онова... Няма здрав човек на света... Гледаш - тялото желязно, а душата - гнилa..."
"Ще се оправят работите. Злото не е трайно, доброто е господар на човешкото сърце."
„Тогава аз пристъпих треперещ, примрял от срам и сложих в скута ѝ като на жертвеник всичката иглика. Тя се посипа и попада по крачката ѝ. Ангелинка я прие с благодарствен и радостен вик.“
"Възможностите съществуват, за да се възползваме от тях."
"Писателят се ражда с прочетените книжки."
"Една чиста истина прави живота спокоен, една хубава лъжа го прави приятен."
"Настоещето винаги е било море от чувства, по което се клатушкат хорските души, несигурни в своя път. Техните сълзи, техните вопли, радости, стремления, измами и душевни тържества, техните мисли и опити падат като скъпоценни бисери в бездние на това море. И когато то се оттече в далечното минало, хората намират на дъното му утаени всичките попаднали съкровища и черпят мъдрост."
"Това, дето ми е на главата, мога да сваля, но това, дето ми е в сърцето, не мога да извадя."
"Ей, хора, тая беда за вас е малко! Чумата, чумата ви се пада! Потънахте в грехове до шия, продадохте душите си на дявола, забравихте пост и пречест, пропихте се и разгневихте бога… Сега сърбайте каквото сте дробили! Думах ви да подновим параклиса под село - не искате! Теглете сега!"
"Книгите са като хората - казваше той, - когато остареят, стават мъдри."
"Любовта бяга от човешките сърца. Хората не са вече братя."
„Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката земя, па духна тих ветрец, очисти небето и пекна топло есенно слънце. Засъхнаха нивята. Оправи се време – само за оране.“
