"- Здравей, Мая. Не съм идвал миналата седмица, че валя, а знаеш какъв става пътят до къщата и аз вече трудно ходя. Не съм онзи силен младеж, дето те носи 4км като си навехна крака. Нося ти орхидеи - като едно време. Един месец ти подарявах всеки ден, докато позволиш да те целуна. После ми удари шамар от гордост и ме целуна да ми минело от шамара. Все ми викаше "Кольо, когато и шамар да ти ударя, все ще има за какво."
Децата са добре. Дъщеря ни пак се развежда, защото не получавала това, което заслужава и ще ходи при някой си в Украйна, там от интернета се запознали и бил мъжът на мечтите ѝ. Не го знам тоя интернет как ги запознава хората, само знам, че като те видях за пръв път на центъра, краката ми се подкосиха и сърцето ми на топка стана. Ти - снажна, с коси от злато, а аз - с нос като картоф и корем от банички. И до ден днешен не зная как реши да ме обичаш толкова и какво видя в мен.
Внучката и тя с ново гадже, че старото я задушавало и все се мъкнел след нея. Новият я търсел рядко и късно вечер, ама това била истинската любов - трудна и се плачело. Ние също с теб сме плакали - от радост като се роди дъщеря ни, от болка като останахме без работа; когато аз се разболях - ти се криеше, но виждах, че плачеш и когато ти си отиде, плача всяка вечер... вече 5-та година.
Внукът не работи, а играел някакви игри на компютъра, дето му взех. Днешните шефове не давали пари и нямало смисъл да работи.
Аз ходя на пазарчето още, макар и вече да нямам сили, но трябва да се грижа за децата - те са всичко, което имам сега и всичко, което ми остана от теб. Ще тръгвам, че път ме чака, а къщата - далече. Иначе съм добре - хапвам, каквото има, но не готвя... без тебе нищо не ми е вкусно. Не ми е гладно тялото, а сърцето и душата, дето се насищат само от усмивката и смеха ти.
Липсваш ми, Мая, дано ме чакаш там горе. Обичам те завинаги и до другата седмица, мила."
Софрони Карадиев
